Да започна ли с началото или да скоча право във средата?! Една сутрин е такава… Сива, но не точно. Та, карам си по булеварда – движението е почти символично за моя изненада, и suddenly едно такова особено усещане ме поразява. Не. Не чувам извънземни гласове от паралелни вселени. По-скоро е нещо подобно на 6-то чувство (и тук е момента да спомена как преди два дни гледах предаване по National за акулите и колко впечатлена бях от факта, че те действително имат 6-то чувство за жертвите си и научната обосновка беше толкова внушителна, че ме покърти сама по себе си!!!)…
Та карам си към поликлиниката и в мозъка ми се джуркат картини на разпилени спринцовки, размазани кървища, памучета и припаднали човешки тела. Не, че ме е страх от игли &  such, просто споменът за миризмата в тясното, някога бяло (сега леко пикливо на цвят) коридорче ми превключва мозъка на друга честота, над чието поведение аз нямам абсолютно никакъв контрол. Усилила съм радиото повече от обикновено с празната надежда, че някое веселяшко безсмислено рефренче ще изтрие мрачното предчувствие, което заплашва да ме погълне. Yeah, right!
Светофар, втори, трети … взех заобиколния маршрут, но eventually достигнах крайната точка. Слизам бавно, а краката ми се забиват в асфалта като метални прътове. Преглъщам. Фффф, как мразя този момент!
Двадесетте метра до входа ми се струват като километри. Слънцето закачливо се показва иззад листака на дърветата, подскача като зайче по лъскавите капаци на колите на паркинга, но аз виждам само бележката в ръката си! КРЪВ!
В интерес на истината, това е рутинно изследване, което не би трябвало да ме смущава по никаква причина. Но самият факт, че търсех (и открих) причини да го отлагам досега, показва колко невероятно гадно ми е да го правя. Може би идеята за това, че някой ще ми върже ръката, ще ме прониже с игла (която няма да се замислям през какво е минала!!!) и ще ми точи от жизнените соци, откровено ме побърква. Въпреки явната липса на ентусиазъм, крача стегнато и бързо – в крайна сметка – колкото по-бързо свърши, толкова по-бързо ще свърши. С тази мантра на рипийт в мозъка със замах отварям вратата на болничното заведение. Миризмата, която ме удря в ответ, малко оронва краищата на устрема ми. Нещо гнило, залято с нещо разяждащо в отчаян опит да се прикрие първоначалното зловоние. Резултатът е като удар с чук по ковчежето, където си държа на съхранение първичните инстинкити…
Поглеждам директно към лабораторията. Има само баби – 3 на брой. Шансовете ми да се измъкна бързо-бързо се покачват неимоверно. Насочвам се към гишето за плащане и заемам изчаквателна позиция. Веднага ми става ясно, че няма закъде да бързам. Апатична лелка с мазни очила и лакирани в тъмночервено нокти ме поглежда хладно (над очилата, защото явно нищо не вижда от пласта мръсотия) и ме пита с мъчително бавно произношение:”за вас?!”. За времето, което и отне да изговори двете думи щях да стигна обратно до колата… “Кръв само…” Следва бааавно протягане, за да вземе направлението от ръката ми и бааавно тракане по клавиатурата – presumably за да въведе някакви данни. И (о,небеса!) вади ножичка, с която старателно изрязва правилният отрязък от листа. Аз усещам как кръвта ми се качва в главата и започвам да тропам с крак, за да я насоча в друга по-безопасна посока. Файнъли! Получавам си отрязъка от направлението със прилежно закрепена касова бележка… Толкова съм вбесена, че мога да ги изям и двете. Ще издъвча хартията като вафла – и без това не съм закусвала.
В момента, в който лаборантката ме вика да вляза, усещам как бавно лицето ми се отича надолу. Все едно съм с задавила вътрешно… Сядам на столчето: “Има ли значение коя ръка?” (знам, че няма, но всеки път питам – все едно да внеса нотка непринуденост в тягостната атмосфера)… Руса баба (лаборантката) ме поглежда с невероятно безразличие и процежда:”Не и за мен.”… Аз запрятам първо левия, после десния ръкав и след кратко колебание подавам ръката, която е по-близо до нея (дясната). С неподозирана сръчност вади една гумена тръбичка (все забравям как се казва) и я връзва над лакътя ми.
Ето го. Това е момента. Който мразя. Гледам настрани, но в последния момент променям решението си и поглеждам към ръката си. Тъкмо навреме, за да стана свидетел на това как иглата продупчва кожата ми като найлонова опаковка и се впива отдолу. Смътно чувам как лелката бърбори с колежката си, а аз изтичам, изтичам. Винаги съм се чудела какво ще стане, ако забрави, че е пъхнала игла в ръката ми и се отплесне в некви брътвежи. Дали ще ми източи кръвчицата или ще се развикам със сетни сили преди да изгубя съзнание (в представите ми винаги губя съзнание). За секунда ми идва на акъла, че никога не се смущавам, когато ме имунизират. Пак има игли, пробиване и така нататък, но това сякаш изобщо не се отразява на подсъзнанието ми… Лелката все още не вади иглата. Размърдвам се с неудобство. “Готово, де!” и със светкавично, заучено движение вади иглата като едновременно с това забучва едно памуче в свивката на ръката ми. Облекчението, което ме залива е толкова всепоглъщащо, че без изобщо да се замисля и се ухилвам с цялата благодарност, която съм способна да изобразя на лицето си…
Докато преброя до три и вече съм извън сградата. Крача победоносно, а главата ми е лека. Сещам се, че трябваше да стискам памучето поне една-две минути. Майната му! Нали съм навън. Съдейки по физиономиите на минувачите, най-вероятно се хиля като идиот. Майната му! Нали съм навън! Времето се мръщи и вероятно ще вали, а аз грея, грея! Карам към офиса, усмивката залепнала за фейса ми като парче тиксо. Няма радио, няма нищо. Само една остатъчна мисъл се мотка из мозъка ми… “Ако това е инстинктът за съхранение, представям си какво ще е, когато действително има повод да се прояви!”