Има хора, които ме познават достатъчно добре, за да си обяснят мотивацията зад поста, който предстои. За всички останали са следващите няколко реда.
Понякога сънувам банални и доста безинтересни неща… Понякога сънувам филми. Понякога сънувам продълженията на съответните филми (сериозно). Понякога сънувам кошмари. А понякога сънувам просто застинали картини – като снапшоти от някакъв странен момент… Иде реч за това, че сънувам много. Може би се случва да имам безсънна нощ (това буквално го имам предвид), но се случва толкова рядко, че не мога да си спомня кога се е случвало за последно. Понякога сънищата ми са откровено странни и в един момент реших, че ще е интересно да си ги записвам. И понеже прецених, че някои са прекалено изчанчени, за да ги запазя само за себе си, смятам да направя някои от тях “публично достояние”… So, don’t you dare say I did not warn you! *giggle*
Сънят, с който ще започна е малко по-особен. Преди това не съм имала сънища/филми с действителни актьори в главните роли. Спомянм си, че, когато се събудих и осмислих видяното (сънувано) на чаша кафе на другия ден, си помислих: “Уау, това е страхотно, направо си върви с cast-а!”
****
Тичам. Улицата е тясна и вятърът ме удря в лицето прекалено силно, за да виждам посоката. Сградите наоколо са високи и мръсни. Няма тротоари – само асфалта под краката ми, от който (някак неочаквано) се издигат стени – вертикално нагоре. Високи и олющени. Изглежда се намирам на задна уличка в западнал жилищен квартал.
Двамата мъже ме преследват. Усещането е нещо, което не може да се сбърка – като мравки по врата. И двамата са високи с тъмни облекла – нищо натрапчиво. Този отляво (Hugo Weaving) е с бяла брада – по-скоро прошарена, и не е точно брада, а по-скоро нещо като дълги бакембарди, които се събират отпред на лицето. Смръщен е и физиономията му изглежда сякаш това е перманентно положение на лицето му – бръчките са врязани в челото му като огромни черти. Другият е афроамериканец – малко мърляв – има прашно петно на ръкава и на бузата си (не съм сигурна за името още, но ще се сетя рано или късно). Не е толква зловещо изглеждащ. Вървят бързо и с всяка стъпка усещам, че ме наближават, колкото и да бързам. Виждам вход и се шмугвам вътре – глупаво е – знам инстинктивно, че каквото и да направя – те го виждат също толкова интуитивно. Усещането за паника е сякаш вградено в мен. В момента, в който ме подминават, имам гадното прозрение, че може би това е още по-лошия сценарий.

Въпреки това продължавам да се придвижвам и не след дълго съм на съвършено различно място. Отново имам гъделичкащо усещане под кожата си и приклякам зад нещо голямо (предполагам, че е кола или контейнер за боклук). Пред мен има двама мъже. Стоят на пуста улица пред сграда от червени тухли, които вече имат цвят на кал. Мръсно е и прах се вдига на облаци наоколо. Парчета от вестници се носят из въздуха (малко прилича на сцена от Watchmen, ама не толкова sci-fi). Ниски са. Изглеждат безобидни. Единият има странна омачкана шапка – бомбе и очила. Изглежда познато, but I just can’t put my finger on it. Говорят странно – думите са неразбираеми за мен, въпреки че осъзнавам, че е просто английски. Все едно някой е прецакал връзката между ушите и мозъка ми и чувам всичко кодирано. Изведнъж единият вдига поглед и ме забелязва. Очите му са странни. Плашещо странни. Тръгва към мен. Очите му светят. Проблясват като малки диодчета…

В този момент сцената се сменя и съм на съвсем различно място (знаете как е със сънищата)…
Виждам мъж, който стои на маса в мрачна стаичка. Всичко е обляно в жълта светлина като от стара лампа. Цялата стая е кафяво-жълтеникава. Дори въздуха сякаш е с такъв оттенък. Усмивката на мъжа е самоуверена, контролирана, но усещането е сякаш е разярен вътрешно. Облечен е с вълнено кафяво сако – леко керемидено дори. Сякаш по сценарий, за да се впише в стаята. Постриган е късо – почти гологлав. Има брада. (Sean Connery)… Получава инструкции. Инструктиращият не се вижда, но аурата му е осезаема, зловеща. Не става много ясно кой от двамата е добрия персонаж в случая (това е, ако приемем, че всичко се развива по сценария с good cop/bad cop)…
Отново се пренасям на друго място. Този път е много тъмно и е трудно да се опише тягостната обстановка. Всичко е леко размазано и с усещането за пъзел, от който липсват елементи (hint: това е спомен, макар и не мой).
Има дете в килия… С много светло руса коса, направо си е бяла. Полуголо е. Лежи и не се движи. От другата страна на решетката има друго дете, което го прегръща, провряло ръце през решетките. Цялата сценка кара космите ти да настръхнат. Има нещо неестествено и в двете дечица, както и в начина, по който са се вкопчили едно в друго.
Няколко мига по-късно картината се изчиства (hint: вече не е спомен) и пред очите ми се разиграва същата сценка … Същата, само че децата са големи. Момичето е като барби – изключително красиво, неестествено. Косата й е бяло-руса, но мърлява и изпокъсана. Има огромна синина на дясното си бедро. Момчето е с наведена над нея глава. Все още я прегръща през решетките. Не чувам какво шепне, но съм сигурна, че са успокоения от някакъв сорт. Сякаш усетил присъствието ми, той вдига сепнато глава и една ръка го издърпва насила извън полезрението ми.

Изведнъж отново съм на улицата и съм се свила зад казана (или колата, не съм сигурна какво точно е). Гледам двамата зловещи дребосъци и си мисля как всъщност не трябваше да се крия от Hugo Weaving и как тези двамцата ще се окажат далеч по-опасни, отколкото съм си мислела. И понеже от самото начало имах усещането, че нещата ще станат наистина странни, тук е момента да отбележа, че насън усещанията ми винаги са правилни (as opposed to reality, that is)…
Наблюдавам от разстояние, но все пак долавям напрежение. Опитват се да се измъкнат от нещо като дупка във времето. “Казах ти, че ще закъснеем”… Стените на сградите започват да се деформират все едно по тях минават вълни. После сякаш отлепяш тапет, отдолу се показва друга сграда. Имаш странното усещане, че вертикално нагоре се издига някаква енергия. Като синьо-зелено електричество (weird enough в сънищата изглежда е възможно категории като енергия, усещане, миризма, да имат съвсем неочаквани физически характеристики като цвят, текстура, вкус и т.н.) Двамата се оглеждат уплашено. Очите им присветкват. Точно така – присветкват. Знам, че не са роботи, но каквото и да са, усещам, че са опасни. Изчезват. Т.е успяват да се измъкнат.

***
Още едно неприятно качество на сънищата е, че свършват внезапно и те оставят дезориентиран и с ускорен пулс… Поне сънищата като този. След това цял ден ходех леко зомбирана и все ми се привиждаше Hugo Weaving  с промазано манто, овъргаляно в прахоляк.