Кофти ситуациите никога не идват сами. Обикновено мъкнат след/пред/около себе си една огромна сбирщина от мини гадости с които тотално могат да ти скапят деня/седмицата/месеца.
Това е извода, с който стартирах седмицата, а как приключи предната, направо не ми се мисли (само ще отбележа, че сефте бутилката ми се стори малка!)…
Обиграно катеря стълбите на 9см токчета (обиграно означава, че буквално за 3ти път в живота си се издигам на тези висоти и то на точно тези ботуши, но понеже съм убедена, че не може да е по-сложно, отколкото изглежда, уверено крача и дори поглед не ‘фърлям надолу!!!)… Естествено, единствения път в който ще реша да геройствам на високи обувки и няма да има асансьор. Мислите ми се въртят около няколко критични въпроса, съответно: 1. дали мога да си счупя тока, ако стъпя точно на ръба на стълбата под точно определен ъгъл; 2. дали мога да си счупя главата, ако стъпя на ръба на стълбата и падна през парапета и 3. дали всеки път когато сложа тези ш***ни ботуши ще ми се случва нещо подобно. След близо 10 минутно изкачване файнъли достигам дестинацията си. Осми етаж. Звъня… Нищо. Звъня отново. Отново нищо. Вадя ключа си и влизам вече ужасно, ама ужасно раздразнена. Събувам се и нахлувам в кухнята. Картинката, която сварвам съвсем ми го вкисва (настроението). Майка ми и баба ми са се надвесили над една огрооомна тенджера и свиват сърми… Wtf? Гледам озадачено и питам – “Какво стана с кафето? Нали се разбрахме за кафе с меденки?” .. Отговорът, както и доводите тотално ми го вгорчиха (настроението), а идеята, че трябва да се покатеря пак на 9сантиметровите и да се кълча надолу по стълбите 8 етажа, предизвиква неприятно смръзване на кръвта (или лимфата или квото е там)… Замислям се дали си заслужава жертвата (това с токовете ми е мисълта) и в този момент пред погледа ми изниква киселия, завистлив поглед на съседката. *Smirk*… Заслужава си. Отварям скоба, за да вмъкна, че с такива битовизми в главата, често минават часове, в които мозъка ми си цикли необеспокояван и твори всякакви изродски concoctions, с които ме изненадва насън…
Понякога се питам дали, ако много мислиш за нещо и то просто ей така се материализира… Също се чудя как се получава така, че като споменеш случаааайно името на някой в непринуден разговор (важи най-вече, ако е някой, който ти е особено неприятен) и до ден, два или максимум седмица въпросният индивид от плът и кръв ти засича пътя докато нищонеподозиращ си купуваш дъвки от денонощното на “Dreams”. Както излиза моите микровълни/чакри/честоти/аури/whatevaaaaa явно са доста силни след като успях в един ден, mind you!!!, не просто в един ден, а в рамките на 5 минути, да предизвикам нежелана засечка с цели два индивида. Първият от които всъщност е близо два метра дългокрака, грациозна, слаба, смугла, дългокоса, дългокрака, добре облечена, казах ли дългокрака? дружка от доброто старо време, която в момента явно е заета да манекенства/моделства/просто да изглежда добре и да обикаля по света и да разтърсва хората със своят sparkling чар… Мощен удар по самооценката ми. Бегло се замислям за токовете и си давам сметка, че дори и на 9сантиметровите едва стигам до рамото и. Totally irrelevant actually. Дори не ме разпозна. Което още не мога да реша дали е добре или не добре за състоянието на духа ми. И понеже спомените ми веднага се върнаха във времената, в които се развиваше действието със съответната девойка, както вече отбелязах по-горе, силните ми тоци успяха да ми уредят среща с още един индивид от близкото ми минало. Та след като със засилка влязох в денонощното и понечих да си закупя въпросните дъвки пред погледа ми се разкри следната сценка: индивид номер 2 в дълго черно палто, кожена раничка от края на 90те и проскубана черна коса (тук е момента да вметна, че точно този индивид никога не е бил способен да изглежда дори що-годе добре), спори с equally зле изглеждаща приятелка каква вафла да си купят. Не че съм имала нещо против тази точно девойка в миналото, но постоянната й апатия винаги ме е отблъсквала неимоверно. А точно в този момент, след мимолетната ми среща с мис дълги крака, смачканата физиономия на МК ми идва като прекалено силен blas from the past.
Резултатът е едни не особено приятни размисли за развоя на събитията, равносметките, постигнатото, мечтаното и разните му там. Ужас. Все едно съм била на среща на класа! Далновидно изтривам подобни разсъждения от главата си и се заричам да не споменавам личности от миналото, че току виж някой ооооще по-неприятен ми засече пътя next time.