Искам още щом отворя очи и слънчево щастие да ме заслепява. Искам мирис на кафе и кроасани. Искам да си свирукам funky tunes all day. Но… We are not designed like that. And yet again. Към това се стремя. Безметежно густо. Само че ми се струва, че идеята е малко по-различна. Сякаш трябва да сме по-скоро не щастливи, не дотам доволни, не спокойни … общо взето на крачка от целта. Така че хем да е постоянно пред погледа ни, хем да не можем да я достигнем като се пресегнем. Това е за стимул. А и така, когато finally слънцето ме заслепи щастливо, ендорфините ще се изсипят в мозъка ми с пъти по-голяма сила, като отприщени от язовир… заради самото очакване, right? А и това с щастието – it’s overrated. Все пак не може forever да се хилиш кретеноидно и да пръскаш розови и златни sparkles around you. Всичко си има граници. Ups and downs. Животът не е ли това? Yet again. Всеки се стреми да е по-скоро горе, отколкото долу. Баланс му е майката.
Като с чашата. Полупълна или наполовина празна. Зависи с какво е пълна нали? Понякога искаме само глътка. А понякога there’s no such thing as enough, all we want is more more more. Винаги зависи от това кой и какво сипва. Ха ха.
А аз искам някой да ми сипе едно от онова… слънчевото, безметежното, шареното и глуповато дебилско щастие. Спомням си няколко случая, в които съм се смяла, докато заплача от усилието да си контролирам лицевите мускули да не се съберат на врата… Хахаха. Дори при спомена за това се усмихвам идиотски. Искам пак така. Вместо да се зомбирам с мисли за животът – rollercoaster, който постоянно ми дава поводи да смятам, че съм сбъркала нещо seriously.
Ето какво ще направя. John Legend – “Sun Comes Up”. Ще си купя малко хубаво настроение в кутия (наричат го сладолед в магазина) и ще направя нещо адски детинско и silly като да си лакирам ноктите на краката в 2 цвята.
Хеф фън до некст тайм. И кажи зелеееее.
