Опитвам се да пиша за страховете си. Но истината е, че се налага да прилагам неимоверен умствен напън и то само за да се концентирам върху белия лист. И да не поглеждам надолу. Под лаптопа. Под завивката.
Няма нищо там – разбира се. Но аз усещам. И пак се усмихвам (наум), махам с ръка (наум) и се втренчвам невиждащо в белия лист.
Всичко на всичко 6 реда. Не ги броя, ама ей – на! То е просто очевидно. И какви неща само ти се навират в мозъка, натрапчиво, когато се опитваш да не мислиш за нещо. Дразнещото скърцане на входната врата, която явно се поклаща от течението. Мяукането на разгонените котки. Тракането на клавиатурата и начина, по който backspace-a удря някак на кухо и кънти из цялата стая. Оповестява на всеослушание поредния изтрит ред.
Гледам надолу отново. Не виждам нищо, бе. Просто си гледам. Представям си. Спомням си.
Страха се страхува от самия страх.
Спомням си ясно думите. Но значението и до ден днешен ми е едно такова размито. Сега, нека си изясним, страха от него самия ли го е страх или от някой друг такъв като него. На принципа на клин клин избива. Става все по-омотано.
Истината е, че се възприемах като нещо цялостно, което някой е разчупил. Не, не грубо – напротив. С вещина и деликатност. Но все пак. Целостта я няма. Като яйце, което вече е напукано. Не е съвършено.
Днес оглеждах елегантното здание на клиниката и усещах необяснима тревога. Все едно ме зове. Казва ми.. Добре дошла отново. Ама с един такъв зловещ тон. И не можех да се отърся от гадното усещане за страха. Подал глава отново. Озърта се наоколо, най-накрая на светло след толкова време затвор в онзи изолатор в мозъка ми, предназначен за “нещата дето не мисля за тях”.
И какво да го правя този страх сега. И без това съм уплашена. Има толкова други неща които ме тревожат. Ама и той не е някой малък уплах, който мога да пренебрегна… Това си е тежка артилерия… All survival and death and living situation… Мога да се пробвам да го натикам обратно в изолатора. Но веднъж осаферило се, чудовището си набира сила и не е лесно да го компресирам отново в онова мъничко пространство.
Ами то освен да го face-на. Да му се опра, един вид.
Все съм се чудила какво точно значи израза “ да се изправиш пред страховете си”. Лесно е, ако те е страх от високо, например – те ти бънджи, те ти парашути… Алтернативи колкото си искаш. Ами ако те е страх от смъртта? Хм удрям на камък. Нещо не ми идва наум алтернатива в случая. Винаги мога като изтрещяло емо да се нарежа и да се обадя на някой в последния момент.. Но мен не ме е страх от това. Е как да го face-на тоя fear?!
Страха от неизбежното. Страха от неизвестното. Страха от болка.
Гледам отново надолу. И покрай регулярното раздразнение регистрирам и леката болка. Една таква.. Напомняща. Yeahh right! Все едно мога да забравя. Малкото белегче. Все още розовко. Почти невинно, почти незабележимо на кожата ми.
Но си е там. И аз го знам. И този страх… Май не е важно дали ще го победя, защото това е един от онези големите, екзистенциалните такива. От онзи тип, които вървят редом с въпростите “кои сме” “какво правим” “какъв е смисъла”. Този страх е различен май. С мисия. Да напомня. А победата над такива е само една – да се науча да съм в мир с него.