Очертава се да пропусна сутрешното си кафе. F it. Целия ден ще ми е крив. Преговарям набързо – полата, козметиката, парите, документите, банския и чехлите. Всичко е в куфара. Имам неприятното параноично усещане, че съм забравила нещо супер-хипер-меееега важно.Билета!!! Преглеждам всичко отново сигурно за седемнадесети път тази сутрин. All in place. Whew. Обувам се и се насочваме към the meeting spot. Пристигаме няколко минути по-рано. Прекрасно. Веднага купувам кафе. Всичко вече е чудесно. Усмихвам се.
Вече в София. Пейзажът е особен. Мръсно е и всички са намръщени. Леко ми се скапва ентусиазма. Опитвам се с мисловната техника – “отивам на едно много яко място!! Cheer up for Christ’s sake!”. Пие ми се вода, но се въздържам – все пак полета е 2 часа и 40 минути и не ми се иска да го прекарам в сноване между мястото ми и кенефа… Замислям се отново. Може би съвсем малко вода, че усещам как се дехидратирам.
Boarding. Голяма блъсканица. Все едно някой ще остане правостоящ! Както и да е. Стоварвам се на една седалка и директно закопчавам колана. Тук е момента да спомена, че летенето не ми е много приятно. Не толкова самото летене, колкото момента с излитането и кацането… и турбуленциите… и евакуационния план… и факта, че се намираме на 12 км над земната повърхност и нямам парашут, а дори и да имам не мисля, че съм fit-ната да го ползвам и като цяло… U got my point.
Вече захождаме по пистата. Пилота е адски апатичен тип, който говори бавно и заваляно, прави нелогични паузи и диша шумно. Смущава ме. Надявам се, че е пушил нещо качествено. Излитаме под странен ъгъл … поне 45 градуса. Не знам дали е нормално, но като цяло всичко ми се струва ненормално в този момент. Всеки път като се кача на самолет е така. Стюардесата разяснява евакуационния план. Аз се правя, че не чувам и се зачитам в ръководството пред мен. Не смятам, че в момента ще ми подейства ободрително да знам, че някой е разработил стратегия за измъкване от горящ или потъващ във водата самолет… По дяволите, аз дори не мога да плувам! Започвам да обмислям дали е по-добре да се разбием над водата, или над суша. Разлиствам невиждащо някакви хартийки. Евакуационното ръководство. Damn! Вече си представям как един по един ни изритват (евакуират) всички облечени в оранжеви жилетки и кислородни маски се поклащат покрай главите ни… Със затворени очи се опитвам да се концентрирам върху по-позитивни мисли… Плаж, слънце, хавлия и пясък … море. Еха! Действа. Минали са 3 минути… Знааачииии остават още само още 2h 30min  и сме на земята отново. Времето тече убийствено, мъчително бавно.
Кацането е като по учебник. Но учебника е за камикадзета вероятно. Подскочихме няколко пъти и едва се задържахме на пистата. Сега разбирам защо хората пляскат. Аз съм прекалено замаяна, за да засвидетелствам благодарността си.
Препускаме из метрото, защото имаме 1час да стигнем до апартамента за check-in. Много сме добри! Успяхме цели 5 минути преди deadline-а. Хвърляме куфарите и се чудим откъде да го подхванем. Леко се смрачава а пред апарт-хотела, в който сме отседнали, някакви хлапета са си направили импровизирана рампа и и скейтват ли, скейтват… Много са яки! Абе, всичко е много яко!
Отнема ни близо половин час да открием магазинче в квартала. Вода!!! После вино и малко багетки, и малко маслинки, и малко лиготийки. Докато вървим по тесните улички добивам усещането за едно такова странно безвремие. “Това trip-че ще се окаже много хубаво” – казвам си наум.
Вървим по улиците на нощна Барселона, мотаем се близо до Lesseps, защото там сме отседнали. Набелязваме целите за утрешния ден. След няколко минути дискутиране решаваме, че няма да има цели. План номер 1 – слизаме на площад Catalunya и оттам накъдето ни видят очите. План номер 2 – отиваме до парк Guel и оттам накъдето ни видят очите. План номер 3… мислим го в действие.
Уличните лампи имат прекрасно жълто сияние и балконите са толкова китни! Аз малко игнорирам дискусията и си зяпам наоколо. Срещу пейката, на която седим, има маслено-зелена сграда с тераси от ковано желязо, целите обсипани с растителност. На третия етаж вратите са отворени и някой се разхожда из апартамента си. Още повече започва да ми харесва тук. Пердета от някаква прозрачна материя се ветреят и издуват като платна. Средиземноморско усещане създават.
Обратно към разговора. Ще ставаме рано… “Рано, рано…колко да е рано? Аз по-рано от 9 не ща!”. Кратка консултация и всички се съгласяват с мен. Продължаваме да нищим плановете за утре, като междувременно започват да се промъкват и планове за следващите дни… Ще бъде интересно.
Като в просъница се връщаме обратно по нежно осветените улички и заспиваме ентусиазирано…
Утре започва екшъна.