Събуждам се леко объркана. Сънувах самолети и улици с жълти лампи, и хора, чиято липса вече усещам. Дезориентацията трае кратко. Ахх, Барселона! Ококорвам се мигновено.
Другите вече са на крак и излиза, че чакат само мен. Бих се чувствала гузно, ако не ми беше толкова яко. Първият въпрос на дневен ред. “Хорааа, къде ще си пием кафенцето?”. Отговор: “Ти си шефът на кафето – ти казваш.” Кратка пауза, в която осъзнавам, че избора ми е много затруднен от факта, че съм в непознат град и пукнато кафене не знам. “Значи отиваме на някое готино място и първото готино кафе е нашето кафе!” (колко само ще съжалявам през следващите няколко часа за това изказване)…
Без много да му мислим избираме план за действие номер 1 (за справка виж част 1 ). Първата главоблъсканица идва още със слизането ни на площад Каталуня. Изведнъж попадаме на хипарско сборище и мърляви хора в леко замаяно състояние се въргалят навсякъде. В някакъв момент протестът е прераснал в нещо друго – а именно – правилното място, ако си бездомник или просто ти се лагерува необезпокояван от никой в центъра на Барселона. По груба преценка (не претендирам да е експертна) 80% до 90% от хората на площада не бяха наясно за какво са протестите, а бяха там за шоуто. Кофти наистина, защото първоначалното ми впечатление беше, че имат съвсем основателен повод да протестират.
След това отклонение отново стигаме до момента с “какво правим сега?”. La Rambla изглежда като най-удачния отговор. Улицата е странна смесица от магазини и ресторанти (в двата края) и клоуниада и панаирджийски будки (в централната пешеходна част). И въпреки очевидната показност, невъзможно е да подтискам the mood. Отвсякъде те залива едно такова приятно усещане. Поради ранния час (както често се оказва the city that doesn’t sleep – wakes up very late on the other day) всички кафенца и капанчета тепърва отваряха врати, а имаше и много с все още спуснати кепенци. Вървим си ние по “главната” и си бърборим ентусиазирано. Всичко наоколо е едно такова – хем обикновено, хем различно от всичко, което сме виждали. След кратък размисъл заключавам – всичко е чисто. Около нас никъде няма боклуци, няма прах, няма … няма нищо, което да дразни. Захласвам се отново в сградите. Ама тази тяхна архитектура е просто уникално хубава. Неусетно сме стигнали до паметника на Колумб и понеже по план вървим накъдето ни видят очите, се шмугваме в една странична уличка съвсем по ръба на Бари Готик. Постепенно атмосферата на града започва да се закача по мен. Подозирам, че ще ме боли врата от това постоянно озъртане наоколо. Само от време на време се присещам – кафе, кафе, къде?
Бари Готик е омагьосан. И част от тази магия е съвсем осезаема. На няколко пъти се изкушавах да потропам с пръчица по някоя от стените около нас. Подозрително ми напомняха на Diagon-alley на Хари Потър. Все едно всеки момент отнякъде ще заприиждат хора облечени в мантии и островърхи шапки. Или пък рицари тамплериери. Или просто някой random приказен персонаж. Усмивката неволно се изписва на лицето ми докато зяпам. Просто е тооолкова хубаво. Има опасност да остана без думи, с които да опиша колко ми харесва всичко.

От уличка на уличка, площадче след площадче – и пред нас изниква малка пиаца с няколко заведения. По най-бързия начин се настаняваме на свободна маса с изглед към тумбичка палми и поръчваме cafe con leche. Стоим си така и си сърбаме чудесното кафе (btw кафетата в Барселона са просто страхотни – всичките до едно, не знам на какво се дължи), попиваме пейзажа наоколо и се нагряваме на ранните слънчеви лъчи. Някак си от нищото ми идва мисълта – сигурно е страхотно да се живее тук. Всичко е такова едно наредено и измислено. И с тези колелета на всеки ъгъл. Хората едни усмихнати и позитивни. Не бързат много-много. Спокойствието и enjoy-а са просто осезаеми. Айляци.
След малката почивка тръгваме по една алея (съвсем случайно подбрана), която ни извежда на самия плаж.
Барселонета. Прекрасна. Златно и синьо навсякъде. Палми и някакви птици, които подозрително приличат на папагали. Вървим бавно по крайбрежната алея. Настроението ми се вдига с всяка изминала крачка. Слънцето намига през листата на палмите… Follow my meaning? Страхотно. Умствено набелязвам места за плажуване като му дойде времето.
Денят минава в безцелни разходки и ей така, без да искаме минахме половината цели, които уж нямаше да целим. Anyway. Денят беше чудесен.
Пихме кафе пред La Sagrada… Или по-точно зад нея. Но какво значение има. Тя е величествена и уникална откъдето и да я погледнеш. Малко се учудих на шарените топчета, играещи ролята на “завършек” върху всички кули, но предполагам, Гауди е имал обяснение за тези, както и за всички останали странности. Внушителна е.
Часовете ни се струват кратки… Утре вече трябва да направим план, за да не изпуснем нещо важно. А той следващия ден идва по-скоро от очакваното…
Отново е сутрин, отново се оглеждам стреснато около мен. Jeez! Краката ме болят, ръцете ме болят, боли ме врата и главата, косата ме боли! Иде ми да се разрева. Но както се казва – мечка страх – мен не страх (или някоя по-подходяща поговорка, ако някой се сеща) и се впускаме в новия ден. Вали. Силно. Въпреки това на прескоци минаваме по улиците.
Ах, ресторантче! Гаспачо андалус и мусака по испански! Yummy! Ноу камп. Меси. Стоичков. Шави и всички… Шампиони и купи.
Отново в метрото. Набързо кафе кон лече, кроасан. Голяма скоба – как е възможно кроасаните да са толкова необикновено, приказно, вълшебно вкусни навсякъде, но не и вкъщи?! Смяна на екипа и отново по улиците.
Странно, но след часовете скитане отново се озоваваме в Бари Готик. А очарованието му и магията са още по-въздействащи след залез слънце. Изящни лмпи осветяват улиците и в жълтите spotlights детайлите придобиват тайнственост, която липсва през деня. Гаргойли са кацнали на почти всяка фасада и гротескните им физиономии добавят въпросния “готик” елемент. Отнякъде се чува музика. Ou,wait! От всякъде се чува музика. Нежна, лежерна. Заведения сгушени на миниатюрни площадчета. Върволици от хора се шмугват оттук-оттам. Различни езици навсякъде около нас. Хахах. Ние сме във Вавилон. Иска ми се денят да не свършва. Иска ми се времето да застине в точно този миг – балансирано между деня и нощта – здрача изпълнил улиците на крачка от нощта.
Тази вечер сънувах приказни сънища, пълни с познати и непознати лица, гаргойлчета и жълти лампи.