С усилие се измъквам от транса си… И усилие не е точната дума. По-скоро нежелание. Всъщност и транс не е правилното определение за състоянието ми… Може би униние, интровертност или най-добре – моят собствен сапунен мехур. А той е огромен и аз с удоволствие се капсуловам вътре. Наясно съм, разбира се, че светът, който си създавам вътре, е измислен. Но реалността ме потиска по един особен начин. Не агресивно и pushy, а по-скоро бавно и упорито като струйка вода, която неизменно ще спечели битката с камъка. Но моят балон ме предпазва. Цветовете му са шарени и е толкова тънък ( и невидим за другите разбира се!), че успешно прекарвам цели дни уютно загърната… все едно с наметало. Invisibility cloak … Хари Потър би ми завидял! И настроението ми винаги е спокойно и съм уравновесена, сякаш съм не само наясно с хода на събитията, но и ги предизвиквам. Мда. Сценарист съм на собствения си живот.
И бавно се оглеждам и гледам хората през тънките стени на моят мехур… Обагрени са в странни неонови цветове, но са някак далечни и глуповати… Щурат се като празноглави бубулечки – замислени и намръщени. А аз се усмихвам вътрешно в моят специален изолатор и им давам тотален ignore. Защо ми е да се занимавам с тях. Или с нещо изобщо, след като моят свят е така прекрасен и без тяхна намеса.
Това разбира се не е точно така. Защото аз съм под постоянната протекция на моето прозрачно чудо. Налага се понякога да се изтръгна от това състояние и да се движа в реалността. И това е един от тези случаи. Размърдвам се сковано, сякаш да се уверя, че съм на правилносто място. Оглеждам се и леко задъхана се гмуркам с премерено движение в действителността. И отново грешен избор на думи… Гмуркането не може да опише невероятното пльосване, с което се стоварвам посред сивотата на ежедневието. Но аз не мразя рутината. Напротив. Харесва ми. Защото е толкова по-различна от шареният ми мехур. И моят двойнствен живот се явява диаметрална противоположност на съществуването, което привидно водя.
Ето отново наближава времето – пльос и съм в центъра на водовъртежа. И аз се щурам като безмозъчно многокрако главоного, без да съм наясно какво точно смятам да постигна. Но съм във вихъра си. Хахах и тази динамика ме зарежда и ме изнервя и ме въодушевява и ме сваля на земята с един удар. Пфу,колко банално.
Иска ми се да мога да си нося в мен, увито в хартийка, парченце от спокойствите и добронамерено простодушие, което ме обзема в балона. Само едно парченце, за да балансирам емоционалното цунами, което ме залива. Ще се скрия в тоалетните, ще извадя от джоба си хартийката, ще я разгърна внимателно и ще премижа от густо точно преди да се отдам на хубавото. И това естествено не е възможно. Защото, дори и да успея да загърна в хартийка мъничко спокойствие, то несъмнено ще се смачка в джоба ми!
В моят илюзорен мехур не винаги е спокойно обаче. Понякога има и бури. Но ирационалните ми изблици никога досега не са го рзпуквали. Кискам се и се пръскам от яд едновременно, но стените му си стоят непокътнати. Като фонтанът, който видях преди време. Образува стена и ясно можеш да я видиш. Ако протегнеш пръсти можеш да я докоснеш, да развалиш целостта ѝ, но в момента, в който отдръпнеш ръка, стената си е пак там, все едно никога не си я докосвал, прозрачна и съвършена. С тази разлика, че ръката ти е мокра и се чувстваш леко глуповато.
Понякога и на мен ми протягат ръка. И моят балон не спира никой. Аз го правя. Откъсвам ги от мислите си като лист от тефтер. Бавно и методично. Assassin. Докато не останат само кориците.
Сега отново ме викат.
Tschüs!
