От уличка на уличка, площадче след площадче – и пред нас изниква малка пиаца с няколко заведения. По най-бързия начин се настаняваме на свободна маса с изглед към тумбичка палми и поръчваме cafe con leche. Стоим си така и си сърбаме чудесното кафе (btw кафетата в Барселона са просто страхотни – всичките до едно, не знам на какво се дължи), попиваме пейзажа наоколо и се нагряваме на ранните слънчеви лъчи. Някак си от нищото ми идва мисълта – сигурно е страхотно да се живее тук. Всичко е такова едно наредено и измислено. И с тези колелета на всеки ъгъл. Хората едни усмихнати и позитивни. Не бързат много-много. Спокойствието и enjoy-а са просто осезаеми. Айляци.
След малката почивка тръгваме по една алея (съвсем случайно подбрана), която ни извежда на самия плаж.
Барселонета. Прекрасна. Златно и синьо навсякъде. Палми и някакви птици, които подозрително приличат на папагали. Вървим бавно по крайбрежната алея. Настроението ми се вдига с всяка изминала крачка. Слънцето намига през листата на палмите… Follow my meaning? Страхотно. Умствено набелязвам места за плажуване като му дойде времето.
Денят минава в безцелни разходки и ей така, без да искаме минахме половината цели, които уж нямаше да целим. Anyway. Денят беше чудесен.
Пихме кафе пред La Sagrada… Или по-точно зад нея. Но какво значение има. Тя е величествена и уникална откъдето и да я погледнеш. Малко се учудих на шарените топчета, играещи ролята на “завършек” върху всички кули, но предполагам, Гауди е имал обяснение за тези, както и за всички останали странности. Внушителна е.
Часовете ни се струват кратки… Утре вече трябва да направим план, за да не изпуснем нещо важно. А той следващия ден идва по-скоро от очакваното…
Отново е сутрин, отново се оглеждам стреснато около мен. Jeez! Краката ме болят, ръцете ме болят, боли ме врата и главата, косата ме боли! Иде ми да се разрева. Но както се казва – мечка страх – мен не страх (или някоя по-подходяща поговорка, ако някой се сеща) и се впускаме в новия ден. Вали. Силно. Въпреки това на прескоци минаваме по улиците.
Ах, ресторантче! Гаспачо андалус и мусака по испански! Yummy! Ноу камп. Меси. Стоичков. Шави и всички… Шампиони и купи.
Отново в метрото. Набързо кафе кон лече, кроасан. Голяма скоба – как е възможно кроасаните да са толкова необикновено, приказно, вълшебно вкусни навсякъде, но не и вкъщи?! Смяна на екипа и отново по улиците.
Странно, но след часовете скитане отново се озоваваме в Бари Готик. А очарованието му и магията са още по-въздействащи след залез слънце. Изящни лмпи осветяват улиците и в жълтите spotlights детайлите придобиват тайнственост, която липсва през деня. Гаргойли са кацнали на почти всяка фасада и гротескните им физиономии добавят въпросния “готик” елемент. Отнякъде се чува музика. Ou,wait! От всякъде се чува музика. Нежна, лежерна. Заведения сгушени на миниатюрни площадчета. Върволици от хора се шмугват оттук-оттам. Различни езици навсякъде около нас. Хахах. Ние сме във Вавилон. Иска ми се денят да не свършва. Иска ми се времето да застине в точно този миг – балансирано между деня и нощта – здрача изпълнил улиците на крачка от нощта.
Тази вечер сънувах приказни сънища, пълни с познати и непознати лица, гаргойлчета и жълти лампи.

Въпреки това продължавам да се придвижвам и не след дълго съм на съвършено различно място. Отново имам гъделичкащо усещане под кожата си и приклякам зад нещо голямо (предполагам, че е кола или контейнер за боклук). Пред мен има двама мъже. Стоят на пуста улица пред сграда от червени тухли, които вече имат цвят на кал. Мръсно е и прах се вдига на облаци наоколо. Парчета от вестници се носят из въздуха (малко прилича на сцена от Watchmen, ама не толкова sci-fi). Ниски са. Изглеждат безобидни. Единият има странна омачкана шапка – бомбе и очила. Изглежда познато, but I just can’t put my finger on it. Говорят странно – думите са неразбираеми за мен, въпреки че осъзнавам, че е просто английски. Все едно някой е прецакал връзката между ушите и мозъка ми и чувам всичко кодирано. Изведнъж единият вдига поглед и ме забелязва. Очите му са странни. Плашещо странни. Тръгва към мен. Очите му светят. Проблясват като малки диодчета…

В този момент сцената се сменя и съм на съвсем различно място (знаете как е със сънищата)…
Виждам мъж, който стои на маса в мрачна стаичка. Всичко е обляно в жълта светлина като от стара лампа. Цялата стая е кафяво-жълтеникава. Дори въздуха сякаш е с такъв оттенък. Усмивката на мъжа е самоуверена, контролирана, но усещането е сякаш е разярен вътрешно. Облечен е с вълнено кафяво сако – леко керемидено дори. Сякаш по сценарий, за да се впише в стаята. Постриган е късо – почти гологлав. Има брада. (Sean Connery)… Получава инструкции. Инструктиращият не се вижда, но аурата му е осезаема, зловеща. Не става много ясно кой от двамата е добрия персонаж в случая (това е, ако приемем, че всичко се развива по сценария с good cop/bad cop)…
Отново се пренасям на друго място. Този път е много тъмно и е трудно да се опише тягостната обстановка. Всичко е леко размазано и с усещането за пъзел, от който липсват елементи (hint: това е спомен, макар и не мой).
Има дете в килия… С много светло руса коса, направо си е бяла. Полуголо е. Лежи и не се движи. От другата страна на решетката има друго дете, което го прегръща, провряло ръце през решетките. Цялата сценка кара космите ти да настръхнат. Има нещо неестествено и в двете дечица, както и в начина, по който са се вкопчили едно в друго.
Няколко мига по-късно картината се изчиства (hint: вече не е спомен) и пред очите ми се разиграва същата сценка … Същата, само че децата са големи. Момичето е като барби – изключително красиво, неестествено. Косата й е бяло-руса, но мърлява и изпокъсана. Има огромна синина на дясното си бедро. Момчето е с наведена над нея глава. Все още я прегръща през решетките. Не чувам какво шепне, но съм сигурна, че са успокоения от някакъв сорт. Сякаш усетил присъствието ми, той вдига сепнато глава и една ръка го издърпва насила извън полезрението ми.

Изведнъж отново съм на улицата и съм се свила зад казана (или колата, не съм сигурна какво точно е). Гледам двамата зловещи дребосъци и си мисля как всъщност не трябваше да се крия от Hugo Weaving и как тези двамцата ще се окажат далеч по-опасни, отколкото съм си мислела. И понеже от самото начало имах усещането, че нещата ще станат наистина странни, тук е момента да отбележа, че насън усещанията ми винаги са правилни (as opposed to reality, that is)…
Наблюдавам от разстояние, но все пак долавям напрежение. Опитват се да се измъкнат от нещо като дупка във времето. “Казах ти, че ще закъснеем”… Стените на сградите започват да се деформират все едно по тях минават вълни. После сякаш отлепяш тапет, отдолу се показва друга сграда. Имаш странното усещане, че вертикално нагоре се издига някаква енергия. Като синьо-зелено електричество (weird enough в сънищата изглежда е възможно категории като енергия, усещане, миризма, да имат съвсем неочаквани физически характеристики като цвят, текстура, вкус и т.н.) Двамата се оглеждат уплашено. Очите им присветкват. Точно така – присветкват. Знам, че не са роботи, но каквото и да са, усещам, че са опасни. Изчезват. Т.е успяват да се измъкнат.

***
Още едно неприятно качество на сънищата е, че свършват внезапно и те оставят дезориентиран и с ускорен пулс… Поне сънищата като този. След това цял ден ходех леко зомбирана и все ми се привиждаше Hugo Weaving  с промазано манто, овъргаляно в прахоляк.